сряда, 7 юли 2010 г.

Угасналите мечти на Антон Горчев

На сакралната за българите дата 10 ноември 1989-та година, вечерта, бяхме в дома на Антон Горчев, за да честваме неговия 50-годишен юбилей. Смятах, че тържеството трябваше да бъде много по-пищно и тържествено, каквото кинолегендата заслужаваше. Но той бе поканил само няколкото най-добри свои приятели.

Тони и този път се бе "подчинил" на скромността си.

Из целия си апартамент по земята бе разхвърлял фотоси от 50-те филма, в които бе участвал. Повече за своя радост, отколкото да се изтъква пред гостите. Ние много добре знаехме таланта му и не бе нужно с допълнителни ефекти той да бъде подчертаван. За съжаление вниманието ни бе приковано не толкова от снимките, колкото от телевизора и радиото, по които през половин час съобщаваха новината за падането на Тодор Живков. Май на никого не се вярваше, та искахме да чуем пак и пак за събитието. Антон Горчев бе превъзбуден, не оставаше и секунда на едно място и по едно време се сети да извика от горния етаж съседката си - актрисата Катя Паскалева. Тя дойде с огромна кала и го разцелува. След което двамата се отделиха настрана и шумно започнаха да говорят. Шумно, за да не ги заподозрем, че шушукат и злословят по нечий адрес. По-скоро те се размечтаха.

Звездите от „Козият рог" задъхано започнаха да кроят планове. С по неорганизирана фантазия бе Антон - той си представяше как вече българското кино ще се отвори за света, как ще дойдат чуждестранни продуценти, как ще участват те, с Катя, в копродукции, как ще навлязат в едно по-модерно и по-динамично кино... Катя гледаше недоверчиво, но се съгласяваше с думите на своя приятел и колега. Искаше й се всичко това да стане, но много не вярваше. Не опонираше на Антон, за да не го разочарова на неговия празник и да не прекъсне потока на светлите му мечти. Рожденикът искрено вярваше, че ще има Ренесанс за неговия талант, че ще снима в позабравилата го българска кинематография, че ще види име-го си и в чужди филми. Дори за минутка видя реализирана и отколешната си мечта -

да играе главна роля в криминален филм...

Сякаш тази вечер се отприщи у него неистова жажда за нов творчески живот, за изяви и успехи... Толкова се размечта и толкова се възбуди, че в традиционния час забрави да изведе двата огромни дога, които го чакаха с надежда пред вратата. Неговите верни приятели, които безумно обичаше. Малко по-късно чух за първи път Антон да пее. С оня дълбок, кадифен глас, който излизаше сякаш от някаква друга галактика, от някакво пространство, наситено с радост и надежди. Никога не го бях виждал толкова одухотворен, толкова радостен и силно полетял с душата си към бъдещето. Сякаш това бъдеще щеше да му даде нов, по-различен и цветен живот, изпълнен с радост и творческо удовлетворение. Това бе неговата вечер. Вечерта на неговите мечти. Уви, те много бързо угаснаха.

Заредиха се сиви дни. Дни, в които сякаш въздухът над България натежа от политика. Различни партии набързо гушнаха своите различни по цвят знамена, а политическите пристрастия така обсебиха хората, че брат се раздели с брата, баща обърна гръб на сина си... И цялото това многоцветие от знамена и сивотата в душите се смесиха в едно. А за кино, театър и култура никой не проговори.

Антон Горчев, нежната душа, за когото животът бе изпълнен с роли и никога с политика, изживя пълното си и първо разочарование. Българското кино набързо

се срина и бе на път от него да остане само споменът. В театъра за Антон все не се намираше роля - година, втора, трета...

Дойде още един удар за него.

Няколко месеца, преди да се пенсионира, директорката на театър „София" реши, че той не е нужен на сцената и го съкрати.

Дали това доведе до бурен възход на театъра е друг въпрос...

Отчаянието напълно обхвана Антон. Видяла безизходицата на лицето му, актрисата Соня Маркова, неговата съпруга,

Направи от семейната им жигула такси и го подкара по столичните улици. Антон й правеше компания по нощите, за да бъде по-спокойна и да усеща мъжко присъствие.

Мъката започна да разяжда душата на Антон.

„Със сиромашията се свиква - сподели веднъж той. - Тя не ме мъчи толкова. Най-голямата ми мъка е, че се чувствам ненужен. А сега ми се играе. Нощем сънувам и снимачната площадка, и сцената. Мисля, че мога да дам още много, но никой нищо не иска от мен. Това е другият вид смърт за актьора!"

Не издържа много тази мъка Антон и отиде да работи като общ работник на един строеж. При тухлите „четворки" и бетона. Другите мъже от строежа като видели кой е до тях и наравно с тях, направо онемели. Веднъж един от бригадата дръпнал Антон настрани и му казал: „Слушай, братко! Ние знаем кой си. На опашка съм се редил, билет да си купя, че да те гледам. Твоите хора може да са се отнесли чудовищно с теб, ама ние тук, такива не сме. Няма да те оставим да се мъчиш! Сбутай се ей под оня навес и почивай, пък ние ще ти изкарваме нормата. Всичките го искаме, говорих с момчетата. Все ще избутаме месеците, които те делят от пен-

сията. Може да сме простички хора, ама ценим човека, който заслужава уважение! Стига ни радостта, че те видяхме край нас. И като нас - с дочени дрехи. Кога сме си мечтали за такова нещо?"

Антон се просълзил, тръгнал си и повече не се върнал на строежа. Не пожелал съжалението, въпреки че то е дошло от истински човеци.

След това дойде времето, в което мъжът търси последната утеха - бутилката и чашата. С парливата течност Антон Горчев се стремеше да прогони голямата мъка.

Мечтите от онази вечер вече бяха погребани.

Но безпътицата си бе реалност. Актьорът с 50 филма зад гърба си и с над 80 постановки в театъра викаше алкохола като единствен свой спасител.

И по-рано бе обичал чашата, но само когато нямаше роли в киното и театъра. В такива моменти се чувстваше слаб и безпомощен и протягаше ръце към питието, заради онова фалшиво чувство на успокоение и радост. Защото неговият истински живот винаги е бил на сцената и на снимачната площадка. Извън тях Антон бе половин човек! С пиенето дойде и недохранването. Отслабна и му бе много болно, когато хората го срещаха на улицата и го гледаха уплашено и недоумяващо, сякаш се питаха „Защо?"...

Докато една сутрин се е върнал у дома след разходка край любимия си театър с двата дога, паднал е и се е пренесъл там, където най-после да намери покой!

Актьорът, който можеше да даде още много на родното изкуство.

Човекът, който искаше много малко - просто да върши онова, за което Бог го бе изпратил на тази земя.

Преди месец се навършиха 10 години, откакто го няма...

3 коментара:

Woman_Being каза...

Здравейте! Прочетох разказа ви. Отсъствах дълго от България и много неща не са ми известни - както и съдбата на любимците ни през тези години.

Имам един въпрос: Защо не казахте името на директорката на театъра? Нека се знае - не го намерих в нета. Може би все още дърпа някъде конците? - нека се знае името й.

Дж. В.

Vesela Veselinova каза...

ВЪПРОСНОТО ЛИЦЕ Е ДОРОТЕЯ ТОНЧЕВА- КОЯТО КАТО ДИРЕКТОР ПО ОНОВА ВРЕМЕ Е СЪКРАТИЛА АНТОН ГОРЧЕВ.

womanko каза...

цялата класика на един адрес - http://akim2.blogspot.ca/